Анонсът към заглавието на тази изложба е “художници, които са били ученици на Минчо Панайотов”, тъй като това е основното нещо, обединяващо авторите, участници в нея, но аз имам сериозни съмнения, че самият Минчо Панайотов би се съгласил с подобна формулировка. Не за друго, а понеже той осъзнаваше, и винаги го е казвал, че не се възприема като “учител”, а като художник, който просто споделя своя опит с по-младите си колеги. Защото всички ние, които съдбата е поставила в ролята на “учители”, сме наясно, че художник не се става, или се раждаш такъв, или не. Така че, още в момента, в който едно дете е прекрачило прага на ателието, то вече носи душата на художник, останалото е просто техническо усъвършенстване на тоя първоначален импулс. Ако я няма тая първоначална искрица на художника вътре в нас, човек спокойно би могъл да бъде един умел, дори перфектен изпълнител, което обикновено попада под графата “занаят”, и да прави едни технически чудесни неща, които обаче по никакъв начин да не затрогнат душата на зрителя. Доброто владеене на занаята, разбира се, е задължително, за да съумеем да се изразяваме добре, но далеч не е достатъчно. Художникът е емоционално лично ангажиран с творбата, той не е само един грамотен изпълнител. И това беше водещият принцип в работата на баща ми с неговите ученици – той щедро се раздаваше, като винаги казваше, че изкуството не се свежда до правилно изобразяване на действителността, а е преди всичко трансцедентално изживяване, независимо какво и как изобразяваме. Именно затова гледаше на своите ученици по-скоро като на съмишленици, а своята роля виждаше в това да им помогне по-бързо и по-добре да овладеят средствата, нужни за постигането на желания резултат, за да успеят да разгърнат максимално потенциала, заложен изначално у тях от Провидението, без по време на обучителния процес да губят собствената си сетивност и самоличност на автори.
Всеки, който го познаваше, знае, че той беше сложен човек – изпълнен с крайности и страсти, но тъкмо тези крайности и страсти бяха движещата сила зад огромната му енергия за работа и мощното въздействие, което творбите му притежават. Защото при него не съществуваше дори идеята за какъвто и да било компромис с изкуството, и той някак съумяваше на придаде тая принципна безкомпромисност на всички свои ученици и колеги, с които общуваше, независимо кой от тях точно как ще я въплъти в своите работи накрая.
Затова днес ние сме се събрали тук – да изразим не само своите уважение и благодарност за всеотдайната му помощ да стигнем до нивото, на което се намираме в момента, но и своето съпричастие към самото кредо, което Минчо Панайотов изповядваше до сетния си дъх. И вярваме, че винаги ще има следваща генерация, която да поеме от нас “щафетата” и да продължи да отстоява тази кауза, поне докато човешкият вид осъзнава отговорността си към делото на Твореца и успее да запази в себе си нуждата от истина, красота и любов към всички – знайни и незнайни – проявления на мирозданието.
/автор: Тодор Панайотов/