Запрян Раков: Отказах няколко оферти от ЦСКА и Левски, защото Ботев е моята любов

285

Запрян Раков е роден на 4 януари 1962 г. Играе в отбора на родното си село Маноле, Марица Пд, Ботев Пд, Спартак Пд, Олимпик Галата и Черноморец Бс. Има 403 мача и 6 гола в А група, от които 359 и 6 попадения за Ботев, както и 30 срещи в Б група. Участва в 19 двубоя за А националния отбор, 20 в младежкия и 7 в олимпийския. Бил е помощник-треньор на Ботев, Марица и Черноморец. Не обича да дава интервюта, отдавна не е говорил пред журналисти, но през 2022 година го направи пред „Тема Спорт“.

Г-н Раков, вашият любим Ботев спечели последното издание на пловдивското дерби. Какво е мнението ви за представянето на канарчетата от началото на сезона?

О, аз не съм го гледал дербито. Не мога и не искам да коментирам български футбол. Какво мнение, какви мачове? По принцип съм се отдалечил доста от нещата.
Каква е причината за това?

Просто не ме интересуват – нито хората, нито отборите. От близо 20 г. не гледам и не следя нашия футбол.
Защо? Обиден ли сте на някого?

(Мълчи дълго). Не е точно така…Такива времена настанаха, какво да правиш, така се стекоха обстоятелствата. Но дори и да съм обиден – какво значение има? Кого го интересува моето мнение?
Вие сте една от емблематичните фигури в историята на Ботев…Взели сте участие в толкова славни мачове, както и във вечното пловдивско дерби… Играли сте в общо 17 мача срещу Локото, от които имате 6 победи, 8 равни и 3 загуби…

Да, играл съм, така е, но не си водя статистики. Просто излизаш и играеш… От вас научавам този баланс. Иначе с удоволствие се връщам в спомените си към тези мачове, няма какво да се лъжем. Спомням си дебюта – на 8 март 1984-а. Бихме с 2:1 (б.а. – голове на Зехтински 30 и Костадинов 72) пред 30 000 на стадион „Девети септември“. За тях вкара Аян Садъков, лека му пръст, голям футболист… Тогава отговарях за център-нападателя им Едо Ераносян, партнирах си в центъра на защитата със Славчо Хорозов. И двата отбора бяха много силни. Получаваха се супер мачове пред препълнени трибуни. Не е като сега – да играят пред 2-3000 човека.

Коя е най-скъпата ви победа в дербито на Пловдив?

Всички си ги обичам, но може би най-емоционално изживях тази през лятото на 1988-а. Тогава вкарах и гол, с който открих резултата (б.а. – 27 август, 3-и кръг. Останалите попадения са дело на Бакалов 36, 81, Пехливанов 53 и Зайцев 80). Разписах се след центриране от корнер, засякох топката с глава в мрежата на Светльо Богданов. Много мачове са, не са един и два. Мине единият, и вече мислиш за другият. Шест месеца се чувстваш горд след победа в дербито и чакаш с нетърпение да дойде следващото. Но ние бяхме по-отговорни към клуба, към емблемата, към публиката… Вярно, с локомотивците сме се е сдърпвали на терена, случвало се е да си кажем и по-остра дума. Обаче, свършва мачът и се прегръщаме едва ли не. Оставаме си приятели. Уважавахме се като колеги. И по националните отбори сме били, по лагери – все заедно…А сега е…Не знам. Поколенията ли се промениха, какво е, но трудно си обяснявам как се отнасят един към друг и футболисти, и фенове.

Защо толкова късно започвате да се занимавате сериозно с футбол? На 17 сте, когато вкарвате голове като на конвейер в тима на родното село Маноле в окръжната група…

Защото по принцип първо се бях насочил към леката атлетика. Печелил съм куп медали и то в различни дисциплини – на 60 м и на 100 м., дълъг скок…Оттам поиграх малко и хандбал. В Маноле ни беше треньор бате Виден Апостолов, лека му пръст…Та той ме откри, така да се каже за футбола. В селската група играех като център-нападател и вкарах доста голове. С бързината си печелех най-вече, защото нямаше кой защитник да ме стигне. По-късно изграденото през годините от леката атлетика много ми помогна във футбола. Както и още две неща: трудолюбието и късмета да попадна сред отлични съотборници и треньори.
Мен всъщност и в Марица ме привлякоха уж за таран. Малко хора го знаят това нещо. Като войник влизах в тима отвреме-навреме. Контузи се централния ни защитник преди един важен мач и треньорите ни Люси Божилов и Венко Мендизов нямаше кого да сложат на негово място. Неволята ги принуди да ме пуснат за негов заместник. И оттогава, близо 18 г. играх като ценрален бранител. Чико (Динко Дерменджиев – б.а.) ме взе в Тракия (б.а. – предишното име на Ботев). Тогава заедно с мен в тима през лятото на 1983 г. дойдоха вратарят Тошко Арсов – Паломата, Сашо Николов, Цецо Дерменджиев, а от юношите взеха Ивайло Стойнов. Лека-полека се наложих при „канарчетата“. Още през есента изиграх 11 мача. Играехме красив футбол и радвахме хората.

Вие сте куриозен случай – водели са ви с три фамилии през различните сезони във футбола – Николов, Иванов и Раков…

(Смее се). Вярно е, че съм изключение. Като отидох в Марица, ме водеха Запрян Иванов Николов. И така си играех там. След това, в Тракия имаше по-стар от мен играч – Сашо Николов. Един от нас трябваше да се съгласи да бъде вписан с друга фамилия в тимовия лист и картотеката. Предпочетох аз да го сторя. И през първите сезони в Тракия бях Иванов. Моят втори „кръстник“ е доктор Стоян Костадинов. Беше лекар на младежкия национален отбор. В страната излезе някаква наредба личните карти да се сменят на фамилии. Баща ми дотогава се водеше Николов, чичо ми Колев…Иначе фамилията си ни е Ракови. Доктор Костадинов ми предложи: „Абе, няма никъде футболист с такава фамилия. Ивановци и Николовци – колкото искаш, но Раков е един.“. И аз му отвърнах: „Докторе, сега се прибирам в Пловдив и вече ще се казвам Запрян Иванов Раков.“ Ето така стана цялата работа.

Взели сте участие в десетки дербита срещу ЦСКА и Левски. Кои са най-паметните за вас?

О, много са. Как да посоча само един мач? Срещу ЦСКА ни вървеше по принцип. Често ги биехме. Имаме и две победи на „Армията“ – през 1984 (11 август, 1-и кръг, 1:0) и 1985 г. (2 ноември, 11-и кръг). През сезоните 1988/1989 и 1989/1990, когато ЦСКА беше топотбор и нямаше нито една загуба, пак ги побеждавахме (б.а. – 1:0 и 2:0). Но няма да забравя един мач с червените, когато ги бихме с 3:2, но ме изгониха (б.а. – 25 май 1991 г.). Марин Бакалов вкара единия гол за гостите. Любен Ангелов беше съдия. Заради това наказание не можах да взема участие във финала за Купата на България срещу Левски и паднахме с 1:2 във Велико Търново.

Колко червени картони имате в кариерата си?

Е, имало и такива неприятни моменти, няма какво да се лъжем. Но са малко, не са нещо фрапиращо като бройка. Едно изгонване имам срещу Гибона. У дома паднахме с 1:0 след гол на Ламята (б.а. – Георги Йорданов). Влязох му малко по-остричко на шпагат на Искренов. Боре Александров ме изгони (1 ноември 1986 г., 12-и кръг). Доста напечени сблъсъци имахме по принцип с Левски. Често прескачаха и искри. През май 1985 г. в Пловдив завършихме 2:2. Преди срещата изоставахме само на точка от втория ЦСКА и на 3 от сините. А имаше 5 кръга до края на шампионата. И четирите гола паднаха след почивката. Спомням си, че Пепи Петров ни изравни в последната минута от дузпа. Реферът Данчо Жежов вдигна червени картони на нашия Коце Костадинов и на Краси Коев. След дузпата му налетяха Митко Младенов и Благоя Блангев. Затова и после по доклад двамата отнесоха съответно по 2 и 5 срещи. Няма да забравя и как Левски направи Берое шампион през 1986 г. Тогава на „Герена“ паднахме с 0:1, но излязохме без трима титуляри – Пехливанов, Стойнов и Костадинов. А те левскарите не се напъваха срещу нашите конкуренти за титлата и отстъпиха с 2:3.

Сигурни ли сте, че е имало договорка?

А, това се знае от всички. Дори Наско Сираков го призна. В 29-ия кръг на 4 април 1986-а ние бихме Черно море във Варна с 2:1 (б.а. – 0:1 Пашев 1, 1:1 Н. Спасов 19, 1:2 Симов 67), а по същото време станаха цирковете в София (б.а. – 1:0 Цветков 16, 1:1 Кашмеров 21, 2:1 Марков 32, 2:2 Митев 41, 2:3 Драголов 68). Не искам изобщо да обезценявам колегите от Берое, но ние бяхме по-добър отбор и заслужавахме напълно да станем шампиони. Имахме фантастични халфове и атомно нападение. В защита си знаехме и „кътните зъби“, дето се вика. Просто съдбата ни била такава. Да не забравяме, с какви резултати мачкахме отборите. Даже ЦСКА ударихме на „Армията“ с 3:2 (б.а. – 2 ноември 1985 г., 11-и кръг, 1:0 Танев 10, 1:1 Симов 23, 2:1 Славков 40, 2:2 Зехтински 63, 2:3 Блангев 68). Петьо Зехтински я завъртя от фаул в далечния ъгъл на Джони Велинов…
Че сме по-добри от Берое се доказа и в прекия ни сблъсък в Пловдив, когато бихме с 8:1 (б.а. – 21 декември 1985 г., 18-и кръг, 1:0 Бакалов 5, 3:0 Пашев 8-д., 30-д., 3:1 Кашмеров 41, 4:1 Симов 44-д., 5:1 Раков 45,6:1 Симов 59, 7:1 Юруков 83, 8:1 Хорозов 90).

Зная, че сте отказвали поне две оферти от Левски и ЦСКА през годините…

Да, така е. Колеги от двата гранда ми подхвърляха, че има интерес към мен. С Ицо Стоичков спяхме в една стая по лагерите, казвал ми е: „Панчо, що не дойдеш на „Армията“? Има място за теб“. Аз обаче си правех „оглушки“. Много ми допадаше обстановката в Ботев, и стилът на игра ми импонираше. По принцип аз съм такъв човек, че трудно се разделям с нещо, което го позна и което обичам. А Ботев е моята любов. Винаги е бил над всичко за мен. Дори ми и било най-трудно и тежко от отношението на отговорни фактори в клуба към мен, не съм го предавал. Отказах и оферта от Израел, Кокала (Емил Велев), ме покани, условията бяха отлични…Не съжалявам за нищо в кариерата си, освен за това, че не ме взеха на Световното в САЩ.

Имаше ли вариант и вие да отидете на Световното първенство в Америка?

Имаше, разбира се. До последно уж беше сигурно, че ще намеря място в групата от 23-има. Уверяваха ме някои хора, че съм вътре на 100 процента. И изведнъж, точно в последния момент, отпаднах. Последното ми турне с националния беше в Оман (мълчи дълго). Няма проблеми, това си е било решение на треньора. Просто ми стана неприятно, признавам си. След време разбрах за други неща, които са ставали…Колко са истина…Не искам да споменавам, няма значение.

На селекционера Димитър Пенев сърдите ли се?

Не, нямам право да се сърдя на никого. Благодарен съм на Господ, че сме живи и здрави.

След славните сезони в Ботев отиването ви в Спартак Пловдив не беше ли крачка назад?

Беше такава, да. Не че играх слабо там, ама просто друго е да играеш в Ботев. Трябва да се знае, че аз не се разделих по свое желание с „канарчетата“. Версии има много защо отидох в Спартак, истината обаче я знаят само най-близките ми. Но, добре, ще ти кажа какво се случи. Обвиниха ме, че съм продал финала за Купата на България с ЦСКА (б.а. – 2 юни 1993 г., 0:1 в Благоевград). Това е версията за освобождаването. А докато я разбера тази версия, основният мотив да ме изгонят беше „неправилно носене на капитанската лента“. Треньор ни беше Павел Панов. Попитах господин Панов какъв е проблема, защо се отнасят така с мен. Поисках среща с ръководството – все пак толкова години съм играл с тази фланелка, капитан на отбора и т.н….Болно ми беше. Просто исках някаква информация. Вече бях капитан на Спартак, и отново поисках да се видя с Христо Данов и Христо Александров. Желанието ми беше просто ей така – за себе си, да се уверя каква е информацията и за какво са ме освободили. Нямаше никаква логика, разбираш ли? За мен беше абсурдно. Обвинението за продажба беше обидно. Никой от нашия отбор не може да се продаде! Попитах г-н Данов в очите: „Заради тези тъпотии и интриги не отидох на Световното първенство?“. Отговорът му беше: „Да, заради тях. Ти много се лъжеш. Добре, като ти не си взел, кои са взели?“. Казах му, че от тези момчета, които излязоха точно на този финал в Благоевград, никой няма да вземе и една стотинка. Вижте кои бяха: близнаците Добревски, Тошко Зайцев, Ясен, Кочев, Хвойнев, Малкия Чико, Енги, Борисов…От тях няма кой да предаде отбора. Обясних на Данов, че се заблуждава много. Явно някой хора го бяха подвели.

В Марица заради Петьо Зехтински ли отидохте през 1995-а?

Най-вече заради Зико, да. Но преди това и от Спартак ме освободиха за същите глупости. Тогава ни изритаха мен, близнаците и Гошо Чакъров. Футболистите не искаха г-н Атанас Драмов за треньор, аз тренирах индивидуално. Срещам ги, на едно кафе се събирахме, и те ми обясняват: „Така и така, взели са решение…“. Аз съм капитан, но не мога да го променя това решение. Идват на среща Данов и компания. И ни заяви: „Съжалявам много, но трябва да се разделим с Панчо и останалите…“. И така този човек ни освободи за втори път след Ботев. Обаче аз бях със статут на преотстъпен и нямах право да отида никъде в продължение на 5 месеца. Докато братя Добревски бяха с договор и преминаха в Славия. После Петьо ме покани в Марица. От уважение към него и към клуба, от който тръгнах към големия футбол, приех офертата. Там покрай мен и Марин Бакалов пак направихме хубав отбор, сплав между опит и младост.
Марица играеше атрактивен футбол – с Румен Христов – Ромарио, Асен Николов – Бебето, Сашо Александров – Кривия, Краси Чомаков – Белия Десаи…Радвахме окото на публиката. Стадионът се пълнеше. Всички тези талантливи младоци израстнаха покрай нас. В клуба беше създадена перфектна организация. Влязохме от Б в А група. Представяхме се силно. В края на декември 1996 г. обаче на шефовете нещо им щукна, и взеха, та освободиха Петьо Зехтински. Нещата тръгнаха надолу. По принцип орисията на Марица е такава – да създава таланти, но да е бедна като клуб.

После защо се върнахте отново в Ботев?

През 1997-а поиграхме малко пак за канарчетата. Отново ръководителите решиха да се разделят с нас. Бяхме с отбора на лагер на морето. С Марин останахме още 4 дни допълнително. Бяхме се обадили на треньора г-н Георги Попов, че ще останем. Аз не тренирах заради операция на окото, а пък Бакалов и той не беше нещо добре. Не виждахме проблем да си починем. Прибирам се и отивам на стадиона. Отпред имаше кафе, гледам и Марин там. Дава ми вестник: „Ела, да видиш, колега, какво пише.“. А вътре с ей такива букви: „Ботев освобождава Раков и Бакалов“. Е, това ли беше начинът да се разделят с нас? От вестника да научаваме. И така дойде момента на поредната раздяла с любимия отбор. Но пък Гриша Ганчев ни покани в Олимпик Тетевен.
И поиграхте в този култов отбор…

Не беше никак зле, да ти кажа. И там се получиха нещата. С треньор колегата Пламен Николов. Бихме Левски с 2:1, Нефтохимик, Локо Сф, направихме 0:0 с ЦСКА, обаче пък отстъпихме на Славия с 0:4 и тази загуба се оказа фатална за оцеляването ни в елита. След края на сезона – айде пак обратно в Пловдив. През сезони1997/1998 и 1998/1999 играх пак в Ботев. Бях играещ помощник-треньор, асистирах на Марин. Кариерата я приключих доста късно. Бях се уморил. Казах си: „Стига толкова!“. Спомням си, бяхме на лагер в Пампорово, зимата на 2000 г. Викам му на Марин: „Колега, достатъчно, спирам.“. Двамата с моето братче, така му викам, ни взеха в Черноморец (Бургас) за треньори. Останахме 4 месеца – от януари до април. Оттогава до ден-днешен съм извън футбола, извън моята любима игра. През първата година ми беше интересно. Ходех да гледам мачове на Ботев, но постепенно загубих интерес. Обидно ми е, че разни еднодневки ги бутат и лансират насам-натам по отборите, а истинските ветерани, които са дали живота си за любимия клуб, не ги броят за живи. Това ми е болката. И разбира се – стадионът! Най-важен е той. Да напълниш „Христо Ботев“ – това е мечта за всеки футболист и запалянко. Навремето, когато бяхме най-зле, идваха по 12-13 000 на мач. Дано скоро публиката се върне на трибуните.