302

Начинът, по който работят институциите в България, отдавна е откъснат от реалността на спорта и бизнеса. Един от най-фрапиращите примери е режимът за наемане на футболисти от трети страни – процес, който по дефиниция поставя клубовете в постоянен правен абсурд.

По закон всеки футболен клуб, който привлича играч извън ЕС, е длъжен да подаде документи в Дирекция „Миграция“ към Министерство на вътрешните работи. Дотук – логично.
Проблемът започва от изискванията.

За да бъдат приети документите за виза тип D, службите изискват… трудов договор с футболиста. Същевременно обаче самата виза D е този документ, който дава право на работа в България на граждани на трети страни.

Тоест:

без трудов договор → няма виза D;

без виза D → няма право на работа;

без право на работа → трудовият договор е юридически проблематичен.

Това е класически административен парадокс, в който клубът няма ход, при който да не е в нарушение.

В нормална правова държава процедурата е ясна:
Подписва се предварително споразумение или условен договор;

Издава се разрешение за работа;

След това се регистрира договорът и футболистът започва да играе.

В България:

клубовете регистрират футболисти;

плащат заплати и осигуровки;

чакат с месеци за документи;

нямат право да използват играча в официални мачове.

Всичко това – по вина на институции, които не координират собствените си правила.

Държавата „помага“ на спорта… на хартия

Документите се бавят с месеци. През това време:

клубовете трупат разходи;

състезателният процес е нарушен;

инвестиции за стотици хиляди евро стоят неизползваеми;

българският футбол губи конкурентоспособност.

И това се случва в момент, в който всички на думи твърдят, че „спортът е национален приоритет“.

Създадени са десетки и стотици малки службички, не за да обслужват гражданите и бизнеса, а за да осигуряват:

административна власт;

контрол;

твърд електорат.

Вместо да улесняват процесите, тези структури:

пречат;

бавят;

създават хаос;

нанасят реални финансови щети.

Иронията е, че заплатите на тези служби се плащат именно от бизнеса и гражданите, на които те ежедневно пречат.

Българските футболни клубове не искат привилегии. Искат работещи правила, ясна логика и срокове, които да се спазват.

Докато институциите не започнат да работят в синхрон и с мисъл за реалния живот, абсурдите ще продължат – а българският спорт ще плаща цената.

Това е българската действителност.