В Пловдив бе почетена 147-та годишнина от героичния подвиг на българския поет и революционер Христо Ботев и неговата чета.

Церемонията за Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България – 2 юни включваше военен ритуал, поклонение, тържествено слово и полагане на венци и цветя. Тя се състоя пред паметника на поета в Цар Симеоновата градина. Строят бе приет от майор Касабов. Участие в церемонията взеха Военен духов оркестър, представителни формирования от пловдивския гарнизон- почетна рота и венценосци, членове на комитет „Родолюбие“ и комитет „Васил Левски“, ученици от пловдивски училища, представители на политически партии, обществени организации, културни институции, много граждани и медии.

Сред официалните лица бяха Областният управител на област Пловдив д-р Ангел Стоев, председателят на ОбС – Пловдив инж. Александър Държиков, заместник-кметовете Пламен Панов и Георги Титюков, кметовете на районите „Централен“ Георги Стаменов, „Северен“ Стоян Алексиев, „Източен“ Иван Стоянов, „Тракия“ Костадин Димитров, „Западен“ Димитър Колев, общински съветници и обществения посредник Борислав Стаматов.

Водещият Ивайло Христов – актьор от Драматичен театър Пловдив, изпълни стихотворението „Майце си“ от Христо Ботев. Официалното слово бе произнесено от Крум Филипов – поет, писател, театрален и кино режисьор, носител на Награда „Пловдив“ за ярки постижения в областта на културата през изминалата 2022 година в Раздел „Художествена литература и хуманитаристика“ за стихосбирката „Писма до сина ми“, ИК Жанет 45.

Десетки пловдивчани положиха венци и цветя пред паметника на Христо Ботев в знак на почит към героичното му дело. Преди 75 години на 2 юни 1948 г., точно в 12 часа, е даден първият сигнал за едноминутно мълчание в чест на делото на българските герои. Оттогава това се прави всяка година и в продължение на 2 минути сирените в цялата страна оповестят отдаването на всенародна почит в Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България.

Вижте пълния текст на словото на Крум Филипов:

Уважаеми съграждани,

Няма по-силен знак на преклонение пред героите

от тази минута, в която притихваме

в общност на размисъл и спасение. –

Минутата на сирените.

Почитта трудно се изразява с думи.

В тази картина няма думи.

Една минута, която превръща цяла България в храм.

Една единствена минута в годината всички българи

сме под един купол.

под един звук,

под едно знамение.

Миналата година,

точно в дванадесет часа на втори юни,

сирените ме завариха по пътя между Асеновград и Пловдив.

Кола отби и спря в локалното.

Млада жена излезе от нея,

отвори задната врата и прегърна детето си –

около три годишно момче, тъмнооко българче.

Майката застана отпред.

прегърнала сина си

и остана така

до края на сирените.

И сега силно ме развълнува този спомен.

Сякаш виждах Майка България,

прегърнала Ботев.

Ботев от бъдещето.

Минало, настояще и бъдеще

премрежваха от вълнение погледа ми в тази минута.

Една майка

завещава на сина си най-важното,

ВЪПРЕКИ

Че покрай нея профучаха с двеста

два черни джипа,

ВЪПРЕКИ

чорбаджиите изедници,

които нашето време нарича олигархия,

ВЪПРЕКИ

апатията и отчаянието на мнозина,

които дремят на дивана вкъщи,

гледат телевизия

и чакат да умрат,

ВЪПРЕКИ

че все повече юноши

свързват името Ботев единствено с татуировка

до свастика…

ВЪПРЕКИ ВСИЧКО!

Една майка възпитава сина си

в национален саможертвен мит.

Една българка отглежда свободата си.

„Само онзи, който е свободен –

може да се нарече човек

в пълния смисъл на думата.“

Така казва Ботев. И още:

„Идеята за свободата е всесилна

и любовта към нея

сичко може да прави.“

Сега живеем във време, в което

мнозина си задават въпроса:

Как оцеляваме?

По-важният въпрос е –

Дали изобщо сме оцелели?!

Душите ни оцеляха ли?

Духът ни дали оцеля?

Страшни въпроси…

Ако човек е за нещо в този свят –

то е изведено извън него,

то е по-голямо от него,

то расте,

както денят през лятото.

То не е да браниш животеца си,

а да живееш достойно.

Живот се римува с Ботев.

Този живот очертава силуета на майка и син

в моята картина –

картина на преклонение

пред загиналите за свободата на отечеството ни.

Забележете обаче –

ние не честваме смъртта, а живота.

Величието на човекът е в това –

да види в природата на нещата живота,

а не смъртта.

ТОЙ, КОЙТО ПАДНЕ В БОЙ ЗА СВОБОДА –

ТОЙ НЕ УМИРА!“

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!