198

Майката на Николай Златков, загинал заедно с Ивайло Калушев под връх „Околчица“, публикува няколко поста във Facebook, в които разказва за това какви хора са били мъжете, които бяха открити мъртви в хижа „Петрохан“.

За Ивайло Иванов – Ивей Ралица Асенова пише, че е пазил приятелите си до самия край, за Дечо Илиев майката казва, че е „най-скромният, най-срамежливият и най-благият човек, когото е срещала“, а с Пламен Статев говорили за политика, екранната зависимост на хората през последните години и колко трудно е да се живее в София.

Ето какво пише Ралица Асенова за тримата от „Петрохан“:

2020 г. Точно тогава Сашето се беше присъединил към групата.

Онази година на лудост. На маски. На локдауни. Ники, Сашо и Ивей – тръгнали към планината да събират гъби.

Снимката е направена от Иво. Веднага ми я изпрати – да видя как са децата и да съм спокойна.

Да знам, че за тях ковид действителност няма. Че са добре. Спокойни. Щастливи. И най-вече – СВОБОДНИ.

Свободни да обикалят планината, неограничавани от онази тежка и абсурдна действителност, в която тогава живееше светът. Да ходят из гората. Да събират гъби. А после Ники да ги приготвя в петроханската кухня по своята специална и много вкусна рецепта.

Ивей…

Прекрасният. Добрият. Слънчевият Ивей. Сега ни убеждават, че се е „самоубил“ – прострелвайки се два пъти в главата с различни оръжия. Нищо, че ръцете му са ужасно наранени. Окървавени. С обгаряния. Явно е свръхчовек. И знаете ли – той наистина беше свръхчовек. Но не заради това, в което се опитват да ни убедят. А защото всички, които го познаваме, знаем едно: той се е борил до край, за да защити приятелите си. Затова е толкова наранен. Обгорен. С разкъсани дрехи.

Добрият, смел ПАЗИТЕЛ се е хвърлил без колебание да защити Дечо и Пламен. Който твърди, че тези хора са били секта, педофили, паравоенна организация… че някой от тях щял да приватизира „Топлофикация“… че били агенти на ДАНС… Добре е да се вгледа в себе си. Да погледне дълбоко навътре. И да си зададе въпроса дали тези мисли и обвинения не отразяват нещо вътре в самия него.

А на всички прекрасни хора, които дори без да са ги познавали страдат за смъртта им и по всякакъв начин се опитват да подкрепят нас – близките – и тяхната памет… Искам да изразя огромната си благодарност. Вашата подкрепа е безценна.

Дечо! Кой беше Дечо…

Най-скромният, най-срамежливият и най-благият човек, когото съм срещала.

Кога го срещнах?Дори не помня. Знам само, че усещането беше, че винаги съм го познавала. Ненатрапчив. Винаги усмихнат. Винаги работещ.

А когато не работеше, вървеше по коридорите на хижата с глина в ръце и създаваше своите шедьоври. Да – освен счетоводител и собственик на счетоводна фирма, той беше и изключителен творец. Всички, които са ходили там, са виждали неговите невероятни чаши. Няма такива чаши. Докато пиеш чай от тях, сякаш се пренасяш във вълшебната история на гората.Всяка чаша съдържаше горска история – с герои и сюжет.

Невероятно, но факт. Изключителен талант.

При едно от последните ми гостувания с Ники седяхме до посред нощ и си говорихме.Говорихме и за Дечо.Това, което Ники ми каза тогава, ще се опитам да предам възможно най-дословно:

“Дечо е най-добрият ми учител по скромност и щедрост.Този човек никога няма нужда от нищо, а за всички нас ръси с пълни шепи. Никога няма нужда от транспорт до София, а най-често той е този, който слиза.И винаги — без изключение — с автобуса.И така се връща обратно тук. Няма такъв човек като него. Безкрайно го обичам.“

С него съм общувала най-малко. Просто защото винаги казваше когато съм горе:

“Ще ви оставя да се видите на спокойствие.Имате толкова много да си говорите.Аз отивам да свърша нещо.“

И той наистина винаги вършеше нещо. Никога не спираше да работи. И никога не спираше да помага. Ники ме беше помолил да направя картина и за него. Отне ми почти година. Все нямах време. Накрая успях да я завърша и да я занеса при последното ми гостуване. Оставих я опакована в хола и казах на Ники той да му я даде. Не исках да го притеснявам, защото знаех колко е скромен и срамежлив. Но той влезе точно в този момент. И аз му я подарих лично. Никога няма да забравя изненадата и щастието в очите му, когато я разопакова. Погледна ме…и вече не беше срамежливият Дечо.

Това беше погледът на творец към друг творец. Открит. Пронизващ. Казващ много – без думи. Прегърнахме се. После той бързо взе картината и каза, че отива да я закачи в стаята си. Ники беше особено доволен – и от картината, и от реакцията му, и от цялата ситуация.

По-късно същия ден бях в едно от творческите студия в хижата и работех върху изображение, което после щях да претворя от хартия. Почука се на вратата.Беше Дечо. Извини ми се, че ме притеснява, но не искал този път да забрави подарък за мен, направен преди близо две години. С Ники все забравяли да ми го дадат. Ники му бил поръчал да го направи за мен – така, както беше поръчал на мен да направя конкретната картина за Дечо. Подаръкът беше глинена мечка с малко мече. Той ми каза:

“Това е майка мечка, която се бори и пази малкото си мече.“

Веднага разбрах защо Ники му е дал тази поръчка и какъв е символът. Любим детски филм на Ники като съвсем мъничък беше „Братът на мечката“.Който иска – нека го гледа. Много неща могат да се разберат от това детско анимационно филмче.

Благодарих му.

Прегърнахме се. И това беше последният ми контакт с него. Благодаря ти, Дечо, за всичко. Благодаря ти, че със своя пример учеше сина ми на скромност и щедрост. Че го обичаше безусловно. Благодаря ти, че показа този пример и на мен. Благодаря ти за този безценен подарък, който вече повече от месец ми дава сили да се боря. Защото всеки път, когато погледна майката мечка, дори когато нямам вече сили…някак успявам отново да се изправя и да продължа.

Благодаря ти, че те имаше в моя живот. Винаги ще имаш специално място в сърцето ми!

Пламен

Кой беше Пламен… Ще ви кажа само кой беше той за мен. Защото се оказва, че чак след смъртта му разбрах за неговите сериозни професионални постижения.

Изумително, но аз наистина не знаех за тях. Чак когато прочетох в социалните мрежи, си спомних, че преди много години Иво ми беше разказвал колко талантлив е Пламен и в каква област. Самият Пламен никога не ми е говорил за това. И това не е изненадващо за тези, които го познаваха. Скромността и добротата му бяха изписани на лицето му и се усещаха в цялото му присъствие.

Той никога не говореше за себе си в безкрайно многото и дълги разговори, които сме имали. А последната година имах щастието да седя удобно сгушена до печката, на люлеещия се стол, заедно с него и да си говорим дълго. Някак така се случваше, че при всяко мое идване напоследък оставахме сами в хола и разговорите ни продължаваха с часове.

Говорехме за политика. Който ме познава, знае колко абсурдно звучи това, защото ако има истински аполитичен човек – то това съм аз. Не веднъж Иво ми се е карал, че не може да съм толкова незаинтересована от политическата обстановка в държавите, в които живея. Но какво да се прави – това е по-силно от мен. Та… с Пламен говорехме за политика. Явно се беше заел със задачата да ме образова.

Говорили сме за Тръмп, за войната в Украйна, за ситуацията в България. Говореше разпалено, но и с голяма болка – за това колко не са наред нещата в света, и особено в родината ни. Говорехме и за това как се променя светът. Как свободното време – и за възрастни, и за деца – постепенно се превръща в лукс. Как всичко се забързва прекалено много. И как се губи естествеността на това просто да не правиш нищо.

Да седиш. Да четеш книга. Да се разхождаш. Без телефон. Без музика. Просто да бъдеш.

Много говорехме и за екранната зависимост на хората през последните години. Това беше тема, към която се връщахме почти всеки път. Говорехме и за София – за това колко трудно е да се живее в този град. Тогава той ми казваше: “Идвай по-често тук при нас.

Оставай за по-дълго, за да можеш да се възстановиш и да се заредиш със сили и енергия, за да помагаш на хората, които те търсят долу в Мордор.“

Когато им гостувах, често наблюдавах как Пламен с безкрайното си спокойствие и търпение седи с часове със Сашо и му прави диктовки – и на английски, и на български.

Веднъж седнахме и аз до Сашо и пишехме заедно, докато Пламен диктуваше. По-късно Ивей се включи с диктовката по български. Беше много забавно. Разбира се, със Сашо направихме доста грешки, защото непрекъснато се разсейвахме, а и бяха подбрали много сложен текст. Всички се смяхме – и на почерците, и на грешките. Но Пламен и Ивей не ни оставиха само да се забавляваме. Накрая трябваше да препишем текстовете наново. Забавлението и дисциплината винаги вървяха ръка за ръка там.

Ники ми беше дал поръчка и за Пламен да направя картина. Каза ми, че много харесва гарги. И аз му направих една цветна гарга. Пламен толкова много я хареса, че се просълзи и бързо излезе от хола, за да не го видя.

Той беше и пчелар. Заедно с Ивей се грижеха за пчелите. Затова им направих и още една картина – магична цветна пчела. Успях да им я подаря преди два-три месеца, както и восъчен печат с формата на пчела. Пламен веднага я постави на видно място в хола.

“За да може всеки, който дойде на гости, да я види“, както самият той каза.

Всички те бяха едни от най-големите почитатели на моето творчество. Пламен също така рисуваше и красивите глинени творения на Дечо. Пламен беше човекът, който при последните ми идвания горе идваше да ме вземе от прохода.

Пътуването към хижата винаги беше специално за мен. Отварях прозореца на колата, за да усетя мириса на гората и да вдишам чистия въздух.

Той се усмихваше и ми казваше:

“Тук си вече. Сега ще си починеш и ще се заредиш. Много се радвам, че ще ни гостуваш. Внасяш голяма свежест със всяко идване.“

Той беше и този, който ме изпращаше към автобуса, ако някой не ме караше до София. Всеки път му благодарях за приятното време, което сме прекарали. А той ми казваше скоро пак да се върна и да погостувам.

Прегръщаше ме топло на изпращане и с благата си усмивка показваше съжалението си, че се връщам обратно в Мордор.

Благодаря ти, Пламене, за всички безценни разговори, в които се опитваше да коригираш съзнателното ми невежество по темата за политиката и да ме образоваш поне малко. Благодаря ти за вкусния мед, който правеше и ми даваше. Благодаря ти за грижите и обичта към Ники. Последния път като бях горе с Ники си говорихме за теб. Той ми каза, че много те обича и се гордее с това колко силен ставаш. Благодаря ти, че те имаше в живота ми. Винаги ще те нося в сърцето си.