След обявяването му за позволена религия през 313 г. християнството бързо се разпространило в римската империя. Хората масово се покръствали, но се наблюдавало и повърхностно отношение към правилата на новата вяра, изискващи висока нравственост.

Обаче много вярващи изцяло посвещавали живота си на Бога и се отказвали както от имущество, така и от семеен живот. Някои от тях живеели уединено в пусти места, а основното им занимание били постът и молитвата за своята душа и за душите на другите хора, както и ръчният труд, например изработване на предмети за продажба за скромната им прехрана. Наречени били монаси (от гръцки – сам, самотен).

От средата на III век монасите първо в Египет започнали да се организират в общежития, после наречени манастири.

Един от видните представители на ранното монашество бил преподобният Пимен, наречен по-късно Велики заради големия му монашески подвиг. Той се родил в Египет около 340 г. Още от младини отишъл в пустинята да се подвизава с двамата си братя. Живял смирено, избягвал да показва своя добродетелен живот, но скоро другите монаси видели в него добър духовен наставник.

Строгото му подвижничество не останало незабелязано и много монаси идвали за съвет при Пимен. Той ги наставлявал с прости думи, които обаче показвали голямата му мъдрост.

Запазени са много негови поучения, изградени върху учението на Иисус Христос за смирението, добротата, любовта към другите. Преподобният наред с другото казвал и това: „Един брат, който живее заедно с други братя, трябва да бъде като каменен истукан: когато го оскърбяват, да не се сърди, а когато го хвалят, да не се превъзнася“. „Злобата никога не изгонва злоба, но ако някой ти стори зло, ти му направи добро и твоето добро ще победи неговата злоба“.

Свети Пимен Велики починал около 450 г.