Петчленен състав на Върховния административен съд (ВАС) остави в сила съдебното решение на тричленен състав на съда, с което е отхвърлено оспорването на разпоредбата на чл. 5, ал. 2, предл. 2-ро от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на правосъдието (Наредба № РД-02-20-6/2012 г./Наредбата).

Текстът на атакуваната разпоредба предвижда, че удостоверения могат да се издават и на трети лица, когато същите са изрично упълномощени с нотариално заверено пълномощно от лицата, изброени в чл. 5, ал. 1 Наредба № РД-02-20-6/2012 г. Според второто изречение на същата ал. 2 удостоверения се издават и по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК), Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).

Върховните съдии приемат, че производството по издаването на удостоверения по силата на оспорената норма се регулира от правилата на АПК, т.к. се касае за „административна услуга“ по смисъла на Кодекса, който намира приложение в тези случаи по аргумент от §8 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на АПК.

Решението на тричленния състав е оставено в сила по съображения, че не е налице твърдяното от жалбоподателя противоречие на оспорената разпоредба с предписанията на чл. 33 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Закона за адвокатурата (ЗА), които позволяват на адвокатите да осъществяват процесуално представителство единствено въз основа на писмено пълномощно.

Като решаващ аргумент съдиите излагат, че адвокатите са процесуални представители на лицата по чл. 5, ал. 1 Наредбата, а не „трети лица“ по смисъла на ал. 2 с.з., поради което за тях не се прилага и предвиденото в чл. 5, ал. 2, предл. 2-ро от цитирания подзаконов нормативен акт изискване за нотариална заверка на пълномощното. Върховните съдии са категорични, че процесуалните представители не са трети лица, за които данните от регистъра на населението са от значение за възникване, съществуване, изменение или прекратяване на техни законни права и интереси, тъкмо напротив – те действат от името и за сметка на представлявания, в чиято сфера по аргумент от чл. 36, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) възникват последиците от правните действия, които извършват. В този смисъл тези субекти нямат качеството на самостоятелна страна във възникващото административно правоотношение между лицето и административния орган, оправомощен от Наредбата да издаде съответното удостоверение въз основа на регистъра на населението. Нещо повече – съдиите от петчленния състав на ВАС изрично отбелязват, че в тези случаи приложение намира именно предписанието на чл. 5, ал. 2, изр. 2-ро Наредба № РД-02-20-6/2012 г., което предвижда, че удостоверения се издават и по реда на АПК, ГПК и НПК.

Касационната инстанция споделя и изводите на тричленния състав, че липсва недопустимо по силата на чл. 3, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) противоречие на нормата на чл. 5, ал. 2, предл. 2-ро от Наредбата с разпоредбата на чл. 88а от Закона за гражданската регистрация (ЗГР), т.к. последната регламентира различна група обществени отношения, а именно – издаването на удостоверение въз основа на актове за гражданско състояние, които не са част от регистъра на населението, където се вписват лицата по чл. 3, ал. 2 ЗГР.

Петчленният състав на ВАС отхвърля и доводите за липса на компетентност на органите, издали Наредбата, както и за допуснати нарушения във формата или в процедурата по приемането й.

Решението по административно дело № 2939/2026 г. на Върховния административен съд е окончателно.