11

Комисията по здравеопазването прие на първо гласуване промени в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина.

Зад формулировките за повече контрол, проследимост и обмен на данни обаче остава един много по-важен въпрос:

Проведен ли е истински институционален диалог с всички засегнати страни и доказано ли е, че предложените промени действително ще подобрят достъпа на българските пациенти до лекарства?

Защото общественото очакване не е за повече отчети, повече информационни потоци и повече административни задължения, питат от Инициативния комитет от магистър-фармацевти, собственици на семейни аптеки.

Общественото очакване е за лекарства, които са налични тогава и там, където пациентът се нуждае от тях.

Именно тук виждаме опасност от подмяна на същинския проблем.

Дефицитът на лекарства не се решава автоматично чрез генерирането на още данни. Данните са средство, а не резултат. Истинският въпрос е как събраната информация ще предотврати недостига, как ще доведе до конкретна реакция на институциите и как в крайна сметка ще осигури необходимото лекарство на пациента.

Необходим е отговор и защо отново се настоява за обмен на данни в реално време, след като при предходни обществени обсъждания вече са поставяни въпроси относно практическата приложимост, разходите и затрудненията, които подобен модел може да създаде.

Това не са технически подробности, които могат да бъдат пренебрегнати.

Лекарствената верига включва производители, притежатели на разрешения за употреба, търговци на едро, складове и аптеки с различни функции и различни модели на работа. Не всеки търговец на едро доставя директно до аптеки. Наличието на продукт в склад не означава непременно готовност той незабавно да бъде доставен до конкретен пациент, както и не всяка логистична операция възниква едновременно във всички информационни системи.

Затова законодателните решения трябва да отчитат реалната логика на лекарствената верига, а не да я свеждат единствено до информационен поток.

Особено тревожно е, когато вече поставени аргументи и възражения остават без ясен публичен отговор, а сходни предложения отново се появяват в законодателния процес.

Това не е институционален диалог.

Диалог има тогава, когато поставените въпроси получават отговор, когато алтернативите са обсъдени, когато последствията са оценени и когато обществото може да разбере защо е избрано точно едно решение, а не друго.

Затова питаме:

Какво се промени?

Какви нови данни или анализи доказват необходимостта от този модел?

Какъв конкретен проблем в действащия механизъм на СЕСПА няма как да бъде решен без въвеждането на тези допълнителни задължения?

Какви ще бъдат разходите за изграждане, интегриране и поддържане на необходимите системи?

Проведени ли са практически технически изпитвания с различните категории участници в лекарствената верига?

Как са отчетени възраженията, направени при предходните обществени обсъждания?

И най-важното:

Каква конкретна, измерима полза ще получи пациентът?

Ще намалеят ли случаите, в които пациентът не намира предписаното му лекарство?

Ще може ли системата не само да регистрира проблема, но и да задейства механизъм за неговото предотвратяване?

Кой ще носи отговорност, ако допълнителната отчетност е налице, но лекарството отново го няма?

Има и още един въпрос, който не бива да бъде избягван: кой има полза от промяната и кой ще плати цената за нея?

Това не е обвинение към никого.

Това е нормален въпрос във всяка прозрачна законодателна процедура.

Когато държавата въвежда нови технологични, административни и финансови задължения за цял сектор, обществото има право да знае какъв проблем решават те, въз основа на какви доказателства са избрани, какви алтернативи са разгледани и как е доказано, че ползата е по-голяма от цената.

Не е достатъчно една промяна да бъде наречена „модернизация“, „проследимост“ или „по-добър контрол“.

Тя трябва да бъде необходима, съразмерна, технически изпълнима и насочена към ясен обществен резултат.

А къде е пациентът?

Това трябва да бъде първият, а не последният въпрос в този разговор.

Пациентът няма нужда институциите просто да разполагат с повече данни.

Пациентът има нужда тези данни да водят до действие.

Има нужда държавата да разпознава риска от недостиг навреме, да установява причините за него и да разполага с работещи механизми за реакция, така че необходимото лекарство действително да стига до човека, който се нуждае от него.

Затова не приемаме за даденост, че повече отчетност в реално време автоматично означава по-добър достъп до лекарства.

Тази причинно-следствена връзка трябва да бъде доказана, а не предполагана.

Преди окончателното приемане на промените е необходим открит институционален разговор с всички участници в лекарствената верига, професионалните организации и представителите на пациентите.

Не формално изслушване.

Реален диалог.

Диалог, в който неудобните въпроси не се заобикалят, а получават отговор.

Диалог, в който общественото очакване за достъп до лекарства не се подменя с административното удобство да разполагаме с още повече данни за лекарствата.

И диалог, след който обществото ще знае ясно:

Какъв проблем решаваме?
Защо точно по този начин?
Колко ще струва?
Кой ще понесе разхода?
Кой ще носи отговорността?
И какво конкретно ще спечели пациентът?

Защото лекарствената политика не трябва да се измерва по броя на събраните данни.

Тя трябва да се измерва по това дали пациентът намира необходимото му лекарство, казват в своя позиция от Инициативния комитет от магистър-фармацевти, собственици на семейни аптеки.